УБИТИЯТ

          Незнайно защо, но Пешо вярваше в Бога. С цялата си душа. А всеки друг на негово място едва ли би повярвал, ако знаеше през какви трудности минаваше животът му. Но въпреки това той продължаваше да вярва. И по силата на някаква съдбовност никой не можеше да го спре. Особено комшиите. Които макар и да нямаха нищо общо с богатите, най-малко вярваха в Бога. В това се криеше парадоксът. Щом предимно богатите не вярваха. Пък и защо ли?... Нали те самите бяха богове. Както се мислеха и повечето управници. Та така и с тези хора. Макар и от средната класа – не ходеха на църква, и това си е. А Пешо почти всяка седмица ходеше. Дори не виждаше никого от околните блокове. Това естествено не го смущаваше да продължи по своя си път – пък и колкото да бе загадка за всички.
Така през един от дните, като отиде в църквата, му стана доста любопитно, неволно слушайки разговора на един свещеник с млади хора. Същите бяха тъй разочаровани от сриването на ценностите, че вярата им във Всевишния бе повече от имагинерна. А в отговор свещеникът им бе казал, че ако животът бил лек, всички щели да повярват в Бога. И това е най-лесното. Но именно тук била уловката, да повярваш в него и в най-големите трудности. Затова неудачите на хората идвали заради неверието в Бога. Което във времето било тъй натрупано, че да отврати същия съвсем от човешкия род и да остави дявола изцяло да се разпорежда със съдбата му. И затова жестокостите щели да стават все повече, за да изчезнат и самите литургии, докато последната не бъдела, според едно предание в един от манастирите на Света гора, до самия свършек на света…
Сетне Пешо запали свещ и отивайки до иконостаса, буквално замръзна на мястото си. Видя един човек, за когото изобщо не вярваше, че може да е тук. Но запази дух, приближи се до него и неизбежно запита:
-Ама и вие ли вярвате в Бога?!...
За миг другият направи такава зловеща гримаса, издаваща цялата му същност. Изобщо гримаса, на която никой не би издържал. За почуда нищо не каза. Само надменно си обърна главата настрани и отивайки до една икона, след малко си тръгна.
А Пешо гледаше подир него и не вярваше на очите си. Все му се струваше, че това беше сън. Може би най-илюзорният, който можеше да има. Но свикнал с абсурдите – все пак се примири и казвайки си молитвата, не след дълго излезе. Но само дето излезе!... щом още на изхода другият го причакваше и започна вероломно:
-Абе идиот, ти с мен ли ще се подиграваш бе?
-Че аз ни най-малко…
-Че кой си ти, тръгнал сметка да ми търси?
-Ами аз съм никой.
-Аз знам, че си никой. Отдавна си ми ясен.
-Е значи не съм виновен.
-Така ли мислиш? А що за безумие беше онзи въпрос?
-Той беше напълно уместен.
-Уместен, казваш!... Нима Бог не е за всички?!...
-Той е за всички. Но не и за тези, които го нямат в себе си.
-А ти го имаш, така ли?... Божият избраник! Тръгнал да прави ревизия на същността ми.
-Де да можех, ама не мога. Пък и да можех – що ли да се цапам с тебе?
-Не чувстваш ли че ставаш много нагъл?
-Никак даже. Щом аз съм това, което съм и винаги ще бъда – откровен и директен.
-Абе ти си един заблуден лумпен и нищо повече.
-Естествено! Пък и в сравнение с тебе мога ли да бъда друг? Не мога. И затуй искам да ти кажа: Че ти, който си прегазил толкова хора, за да бъдеш това, което си – искайки все повече и повече, - без да имаш спиране, и да идваш тук в този храм на чистата вяра и да палиш свещ, където аз паля – не, това моята съвест не може да го позволи. Защото в този живот преди всичко трябва да имаш морал. Оттук и цялото ми излияние срещу теб!
-Чакай бе тъпанар!... Че аз правих дарение за този храм. Какво знаеш ти за мен? Значи хората са ме преценили. И дорде съм жив ще ме уважават. Ясно ли ти е?...
-Да, но хората са го направили от немай-къде. Щото е знайно, че повечето църкви изнемогват, и щом не се е появил друг по-лоялен от теб, управата е била готова и на това. Макар че от гледна точка на Бога е наказуемо.
-Как така наказуемо? Че това са пари с които ще се издържат…
-Да, но това са мръсни пари. Без да си положил и нищожен труд. И това е най-големият ти номер на човек, искайки да прикрие същността си и по този начин да умилостиви Всевишния, за да иска един ден да спаси и душата си. Но едва ли?... онзи отгоре неслучайно е Бог, а не Мамон, с който можеш да се договориш.
Още неизрекъл това, другият му удари такава плесница, че чак жена му излезе от служебната кола и веднага довтаса, думайки:
-Абе Вълкане, защо правите панаир?
-Че не чу ли как ме предизвика?
-Добре, тъй да е, но хората гледат.
-Ами нека говорят.
-Е не може така, нали знаят кой си.„
-Че още по-добре. Да видят и как мога да се разправям.
-Стига повече!
-Не, пак ще го ударя.
-Стига, за Бога!...
-Ето виждаш ли? – намеси се Пешо. Жена ти излезе по-голяма християнка, при все че изповядва друга религия.
-Но какво значение има това? – отвърна тя. Като ви гледам колко сте убит от съдбата, недостойно е повече мъжът ми да се занимава с вас.
-Недостойно казвате…
-Естествено!
-Но госпожо, НИМА Е ПО-ДОСТОЙНО ТАКИВА КАТО НЕГО ДА УБИЯТ И ПОСЛЕДНАТА ВЯРА В БОГА, ДОПУСНАЛ ТАКИВА МЕЦЕНАТИ!
-Ау, свършено е с теб – каза Вълкан. И връхлетя отгоре му… А жена му едвам го откъсна. Пешо веднага избяга.

 

 

РЕСПЕКТЪТ

          Ангел свърши с курорта и се качи на влака за столицата. И както често го правеше, влезе в предпоследния вагон – но този път си намери място в последния. В това отношение винаги му вървеше. Щом с пътуване без билет за запазено място той неизменно сядаше някъде.
След като се настани най-отзад, със задоволство забеляза, че на един метър зад него имаше тоалетна. А той пиеше доста вода. Значи за него бе повече от важно. Не дай си Боже, да нямаше и трябваше да ходи в другите вагони. Но ако там бъде заето, щеше да чака. А докато чака (както не можеше дълго да задържа), току-виж би направил белята. Затова тоалетната му бе особено свидна, изваждайки добър късмет. И както не беше спал през нощта, щом видя, че влакът потегли, той се отпусна на седалката да подремне малко. Това особено му се услаждаше на път. Иначе как да минава времето? Вестници избягваше да чете. Криминалните и порнографски истории изобщо не го вълнуваха. Но изобилстваха в повечето вестници. Така че който и вестник да беше купил – все едно! Сякаш хората затова бяха хора, за да ги тормозят с подобни факти. И глупостта да ги завладява все по-умело – до пълната си победа! Затуй Ангел предпочиташе съня, та хем и мозъкът му да отпочине.
Но за жалост тъй се получи, че в процеса на движение не само че не можеше да заспи, но и в един момент съвсем се изнерви от шумната чалга, която огласи целия вагон. А тя идваше от транзистора на един човек, седнал на страничната седалка вляво. Същият беше с домочадието си и тъй високо започна да говори с тях, че пиейки бирата си, хич не му заговори съвестта, че има и други хора, на които пречи, за да се почувства недосегаем. Без никой да го притеснява. Дори най-малко Ангел. Който, възмутен, все пак се успокои с мисълта, че ще слязат на някоя следваща гара, щом нищо във външния им вид не говореше обратното. Ала се оказа точно то – че и те бяха за столицата. Ангел съвсем се отчая. Пък и никак не му беше в характера да се разправя с подобни хора. Тя самата контрольорка не успя, идвайки след малко, че какво остава такъв като него. Примири се със случая, докато не видя появата на двама дежурни полицаи. Явно същата им бе казала. Те за нула време взеха данните от личната карта на човека с транзистора. А на въпроса къде отива – същият, с фъфлене, отговори, че отивал на работа в столицата. Там го чакали. И с такава осанка го каза – все едно бе най-важният човек, когото можеха да очакват. Сетне полицаите му казаха да намали музиката и да говори по-тихо, и бързо си тръгнаха. Но Ангел направо се изуми, че не приложиха по-крути мерки. И с пълно основание, щом се видя, че оня и семейството му не само че не си взеха бележка, но и продължиха старата песен на нов глас, от който глас Ангел и околните изпаднаха в една непоносимост – с ясното съзнание, че истинската причина за нея идваше не толкова от това безогледно семейство, колкото от самата конструкция на вагона. Без купета с две редици седалки, също като автобус. Така тези вагони ставаха по-скоро за късо разстояние, а не за дълго. Сякаш умишлено бяха въведени, ЗА ДА НЕ МОЖЕ ЧОВЕК ДОРИ И КОГАТО ПЪТУВА, ДА ОСТАНЕ САМ СЪС СЕБЕ СИ И ДА ЗАВИСИ ОТ ДРУГИТЕ.

Ангел повече не издържа, взе си багажа и логически отиде в другия вагон. Толкова се почувства изнервен, че веднага му се прииска да пуши. Но имаше забрана. Тази дяволска забрана! Че дори и в ресторанта! Същински ужас! Една цигара да не изпуши. А беше в сила, откакто изгоряха два спални вагона по линията София-Добрич. Уж било от неизгасена цигара, а всъщност причината била друга. Обаче, искайки да се потули, управата въвела тази забрана – хем да покаже грижа към човека, хем да го удари и по тази естествена нужда. Особено ако бе заклет пушач.
Няма как, Ангел кандиса с желание отново да заспи и да му отпочине мозъкът. Без който човек никак не би се отличавал от животното. Макар че някои хора и с мозък бяха повече от животни!
После той най-после заспа. И сигурно нямаше да бъде най-краткият му сън, ако в същата минута влакът не спря изведнъж и не се появиха двамата полицаи, казвайки заповедно на всички по-бързо да слязат, затуй че имало бомба. Хората буквално се панираха. Станаха веднага – кой с багаж, кой без багаж. А да не говорим за Ангел… Той дори и водата си не взе, воден от инстинкта си по-скоро да скочи и да остане невредим. За две минути всички се отдалечиха и зачакаха. През това време взеха, че дойдоха още полицаи, че и линейка… И претърсващи обстойно влака, с такава показност го правеха като в холивудски филм, че само дето нямаше бомба и да осмисли създалата се паника. А бяха внушили такъв респект с действието си, без да разберат, че ако действително бе такъв след кой да е атентат, тероризмът не само щеше да изчезне, но и никой не би дръзнал да дава фалшив сигнал за бомба, АКО НАСТИНА ИМАШЕ СТРАХ НЕ САМО ОТ ПОДОБНИ ХОРА, НО И ОТ САМАТА СИСТЕМА.
След час и нещо Ангел се качи отново на влака и пристигна успешно в столицата, без да забрави още дълго случилото се.

ДЕБЮТЪТ

Веднъж омаян от магията на творчеството, той бе обзет от неизменната и скрита мисъл: какъв би изглеждал все пак като писател в очите на другите? И то не какви да са други, а именно тези, които бяха алфата и бетата на този род литература, наречен сатира. Ясно е,че като начинаещ сатирик той не можеше да не отиде в някой хумористичен вестник и да им предложи това, което извираше от душата му. И по пътя на логиката се озова в най-авторитетния. -Добър ден, може ли?... -Да, влезте. -Нося ви мои неща. -Чудесно! Аз съм главният редактор. -Знам, че доскоро бяхте на друг адрес… -Да, бяхме… Но тук е много по-добре. Все пак сме в центъра на града. А това никак не е за изпускане. -Естествено! Дано и сатирата има късмет. -Че вие съмнявате ли се? -О, не бих и могъл!... -И какво носите? -Ами афоризми и миниатюри. -Това е хубаво. Ние имаме нужда от кратки неща. -Ето заповядайте. -Добре, оставете ги. Но сега не мога да ги видя. С колегите сме заети. Затуй следете вестника – и ако са одобрени, ще излязат. -Благодаря ви и приятна работа. -На вас също. Безспорно той имаше нужда от такъв стимул, който да разпали самочувствието му и да го дари с онази творческа енергия и да напише онези неща, изкарващи го от нищото за което всички новаци бленуваха! Обаче, макар и с малък опит, много добре знаеше, че в този живот, не умееш ли да чакаш, по-добре не се раждай. Пък камо ли да се занимаваш с литература или кое да е изкуство. Така той започна с трепет да чака звездния си ден. Но ето че измина първият месец, измина вторият, измина третият…- и все още нищо. И като започна четвъртият, запази присъствие на духа, набързо подбра нови неща и отиде смело в редакцията. -Здравейте. -А, ти ли си?... -Извинявам се, но понеже не видях да излизат мои работи… сигурно не са одобрени. Затуй ви нося други. -Напротив! Твоите материали сме ги харесали, но проблемът е, че сме затрупани с много неща на утвърдени вече имена. -Да, разбирам ви… -Но сега ти обещавам, че ще пусна твои неща. -Добре оставям ви и тези, и всичко най-хубаво. -На теб също. След седмица чудото стана. Въпреки че очакваше повече, му публикуваха само един афоризъм. Което пак си беше успех. Без подобни изяви накъде? Щом човекът у нас е ценен, доколкото е известен – пък бил той и наркодилър! А това за този автор бе особено важно и от факта, че скоро трябваше да издаде и дебютната си книга. Така се амбицира двойно. И приготвяйки си нещата за печат –що тичане беше, що главоболие, - успя да намери нужния издател. Но усилието си струваше. Нали първата книга е като първата любов. Тя никога не се забравя – пък и колкото да си бил щастлив в своите следващи завоевания! И логично бе малко преди да излезе книгата, да занесе и нещо от нея в редакцията, както правеха всички. Подбирайки нужното, той с радост отиде. -Добър ден, как сте? -Ами както винаги на линия. -Нося ви притчи от бъдещата ми книга. -А така ли? Кога ще излезе? -Много скоро. -Я дай да видя. -Ето, вземете. -Но като гледам тъй, нищо не мога да видя. -Не ви разбирам. -Ами просто виждам подражание. -Ама вие сериозно ли?... -Точно така. Подражание на сатирика К., с когото аз съм приятел. -О, Боже!... Това е ни-най-малко. -Че какво е тогава? -Но вижте!... Може да има някакво сходство във формата, но моите идеи са други. А това е най-важното! -Като си говориш, вярваш ли си?... -Естествено! Ако с вгледате по-внимателно, при този сатирик има аналитично мислене. А при мене е повече синтеза. И това е самата отлика! -Абе ти на краставичар краставици ли ще продаваш? -Но моля ви, дайте да не спорим, а да изчакаме критиката… -Гледай го ти, че и на важен ми се прави! -Е както искате, аз си тръгвам. -?!?!.... След десет дни книгата му излезе. Минавайки през доста перипетии, той успя да намери подходящо място, за да бъде представена. А на премиерата си беше едно напрежение, на което само той си знаеше как издържа. И както се изчервяваше лесно от най-малко напрежение, кой знае как са гледали на него, като на някой зрял домат! Но когато след седмица същият отиде отново в редакцията да им подари книгата – оня човек, щом видя кой му е редакторът, и с прочитане послеслова от него, направо онемя! Сякаш в него се беше преселил друг човек. Толкова мил стана към автора, без разбира се да избяга от другата страна на своята същност – заради която го мразеше! Поради туй, под предлог че той и колегите му са имали спешни задачи, му каза по-скоро да излезе, пожелавайки му успех с книгата. Авторът не възрази и бързо напусна. А тези хора, които пишеха еднакво, бяха най-фрапантното лице на колективизма – в името на хегемонията си! И ЗАРАДИ НЕЯ БЯХА СЕРВИЛНИ НА КОЯ ДА Е ВЛАСТ, В УЩЪРБ НА ИЗКУСТВОТО – КАТО НАЙ-ТОЧНАТА ЕМБЛЕМА НА ЕДИН ИЗГУБЕН СВЯТ!

 

 

ДЖАКУЗИ                                                          

                                                   

          Отегчен от злобата на деня реших да се отбия вечерта в едно квартално кафене. В сравнение с други то имаше добра клиентела. Може би много по-добра отколкото се очакваше от него. За разлика от нас хората, от които едва ли би се очаквало нещо повече от туй, що сме изградили като ценност.

          Седнах на барплота, поръчах си мартини и запалих цигара – въпреки че моето пушене си беше чисто аматьорско. Щом пушиш по три цигари на ден, без да гълташ пушека – всеки заклет пушач би ти се изсмял. Да, но после повече можеш да му се изсмееш, задето не е осъзнал, че хората не могат да бъдат еднакви – пък и колкото да еднаквеят с порока!

          Музиката импонираше на душата ми и на бавни глътки изпаднах в едно спокойно състояние, което рядко ме обземаше. Разбира се, то щеше да продължи своето тържество, ако за миг в заведението не влезе една жена, която, сядайки на другия край на барплота не започна да говори на висок глас с барманката, и не събра всички погледи върху себе си. Поведението ù красноречиво говореше, че беше редовен клиент – въпреки че отсъстваше от съзнанието ми като позната. И след като ù сервираха кафе отпивайки няколко глътки от него, изведнъж стана и започна да ходи с цигара по цялото кафене. Изумих се! Значи имаше нервен тик, щом не се задържаше на едно място. Сетне се върна на стола си и след няколко минути отново тръгна, докато изненадващо не се спря до мен:

          -Как е самочувствието?

          -Ами що-годе го имам.

          -Пък у мене е винаги на ниво.

          -Е на всекиму според заслугите.

          -Точно така! Ти сигурно си от махалата.

          -Ами има нещо такова.
-Че що не съм те виждала?

          -И аз това се питам.

          -На колко си години?

          -Ами на колкото ти е угодно да бъда.

          -Така значи!...

          -И сигурно нещо работиш...

          -Естествено! Работя това, коeто трябва да работя – за разлика от много други.

          -Говориш с недомлъвки.

          -Че ти какво искаш? Още не се познаваме – и всичко да ти кажа.

          -Гледай го ти!...

          -А каква е тази цигара?

          -,, Мurati“.Превъзходни са! По една кутия на ден не ми стигат.

          -Браво на теб! А знаеш ли, че имаш косата и гърдите на Мерилин Монро?

          -О, страшен си!... Наистина гърдите ми са разкошни. Аз редовно ходя на джакузи и там си ги масажирам.

          -Джакузи казваш...

          -О, да! Обожавам джакузи и всеки месец плащам по сто лева на карта, за да ходя с колата си. От която изобщо не слизам. На мен това много ми отива. Аз и сега съм с нея – макар, че живея много близо оттук.

          -Значи добре си живееш.

          -Че животът е много кратък и грабя от него с пълни шепи.

          -Ами да! И това е може би стихията ти.

          -Че ти съмняваш ли се?

          -Ни най-малко!

          -А сега ме извини, но искам да се върна на стола си, пък ще се видим друг ден.

          -Както искаш.

          Сядайки на него, започна тъй умело да беседва с барманката, че чак хората се почувстваха несигурни в своята пълноценност, задето нямаха нейното самочувствие. Разбира се, аз ú свикнах и след няколко минути изпивайки си питието ú кимнах и си тръгнах.

          Но тази жена, макар че беше закръглена имаше симпатично лице. И нормално бе у мен да се появи желанието да я сваля. Все пак тя ми се натискаше. А човек не бива да подминава даровете на съдбата.

          Тъй се получи, че след десет дена както си вървях по пътя,  тя ме настигна с колата си и ми каза да отидем в някое бистро. Съгласих се. После влязохме  в най-близкото и си поръчахме капучино. Без да иска нито аз да я черпя, нито тя мен. На което кимнах одобрително. И може би заради това някак си започна да ме чувства по-свойски, затуй че гледаше на мен като на някой, който едва ли би могъл да оспори ръководната ú роля. А тя имаше нужда от такъв човек. Пък и не само... Тя по-скоро искаше от раз да се убеди, дали изобщо съм достоен за нейното аз – казвайки ми, че имала три апартамента. –А на туй с чест отговорих, че също имам имоти, и че работя в една телевизия и съм издал две книги. Но от това последното същата изпадна в шоково състояние. Най-малко съм  изглеждал на писател. За да повярва обаче, веднага си направих устата да ú покажа книгите у нас, но ми отказа. Е няма как! – платихме си и след като се изпратихме до едно място, всеки тръгна към дома си.

Но на следващата събота, като излизах от един магазин, тя случайно минаваше – и още като ме видя – изгаряше от желание да види какво пиша. Бях поразен! Когато най-неочакваш и тогаз ти идва късметът. Никаква логика! След което логично дойдохме в къщи. И още от антрето тя възкликна:

          -Много ти е шик вратата.

          -Облепена е с английски фурнир.

          -О, превъзходен си!

          -А сега заповядай в хола.

          -Окей бейби!...

          -Чувствай се като у дома си.

          -Но това ли е твоят хол?

          -Естествено мадам.

          -О, Боже!... Че паркетът ти е много лош.

          -Е ти пък се хващаш за подробностите.

          -Но не може така, моят е разкошен.

          -Че аз съм творец и мога ли да смогна на всичко?

          -И какви са тези губери?

          -Ами нарочно, за да не се цапа гарнитурата.

          -Най-много мразя това.

          -Че ако знаех, че ще дойдеш щях да ги махна.

          -Я да ти видя другите стаи!

          -Добре заповядай.

          -В тази ли спиш? Защо е толкова малка?  

          -Повече не ми и трябва.

          -Пък моята е къде, по-голяма!...

          -Да, но иска много чистене.

          -А кухнята ти, кой знае каква е?!...

          -Ами влез да я видиш.

          -И защо хладилника ти е празен?

          -Щото вчера изконсумирах всичко.

          -А моят е винаги зареден.

          -Е така съм аз.

          -Я ми покажи книгите си!

          -Ето заповядай.

          -Ама такива работи ли пишеш? Аз чета само вестници.

          -Добре мадам. Няма ли да седнеш да пием по едно уиски?

          -Не, аз не пия.

          -Ами поне седни до мен.

          -Не! Не искам да ме пипаш.

          -Че кой друг би легнал с тебе тогава?

          -Идиот! Най-малко от тебе го искам.

          -Или пък да ти направи дете, за да познаеш щастието.

          -Пълен идиот! Аз не искам да имам деца.

          -Ами как ще искаш? След като твоята невротичност от липсата на секс те е довела до една болезнена мегаломания – и затуй че живееш и разполагаш на гърба на вашите, без да си познала почтения труд, като начин на живот, осмисляйки се напълно – И  С ТОВА ДА ХОДИШ НА ЕДНО ДЖАКУЗИ. И НИЩО ПОВЕЧЕ!

          -Отваряй вратата и повече не ми се мяркай!

          -Разбира се мадам…

 

 

                                        ШОФЬОРЪТ

 

          На спирката чакат хора. Различни по етнос, възраст, пол, образование, интелект и положение. Те всички чакат своя автобус, което ги обединява и прави едно цяло. Да, те всички чакат, но той така и не идва, но все пак ще дойде. Разбира се, те са търпеливи и щом са дошли на тази спирка с едното намерение да тръгне всеки от тях по задачите си – ще чакат. В края на краищата затова са хора. И автобусът затуй е автобус, за да не идва навреме. Той или е зависим от пътната обстановка, или от времето, или от самия шофьор. Но най-вече от него. Щом дори и да е лош, минава винаги за много добър. Оттук и превъзходството му! Понеже той пò може без автобуса, но автобуса без шофьор не може. Затова автобусите без шофьор са загубени! – като жалки отломки, забравени от Бога. Ала друг е въпросът, ако те се движеха на автопилот. Тогава сигурно щяха да бъдат по-бързи и по-точни. И хората не биха излизали от кожата си. Фантазията понякога измества реалността. Но стига вече!...
Ето че най-после този автобус идва и хората спокойно могат да си отдъхнат от натрупаното напрежение. Те всички са измъчено-щастливи и вече бавно се качват и заемат своите места. (А тези, които не могат да си намерят, остават прави.) После за броени минути той тръгва и всички се отправят към своя трудов пост, виждайки смисъла.
Обстановката в автобуса е вече друга. Шофьорът е пуснал необходимата музика, която действа успокояващо и ги кара да заспят. (Те и без това са изморени от дългото чакане.) А дори и тези, стоящи прави, започват някак си  да се унасят, чувствайки се седнали. Като в приказките! Шофьорът обаче, пеейки някаква песничка – започва все повече да усилва скоростта, щом пътят е равен и няма движение.
Ала ето че след малко този път свършва и започва баир надолу. И учудващо шофьорът (все така, пеейки си) увеличава скоростта, която от осемдесет километра става на деветдесет и от деветдесет става на сто, и от сто до не знам си колко… Не, това е нещо опасно, нещо небивало!... Това е нещо пораждащо само въпроса: кому е нужна тази скорост? Кому? –Може би да навакса изгубеното време (затова, че е тръгнал по-късно) – и ако е така, защо не на равен път и в допустимата за автобуса скорост? Защо? Не, това направо е безумие! Ама истинско! Но най-лошото е, че никой от пътниците не може да се опълчи. Никой! Те всички са тъй замаяни, сякаш живеят в друг свят. Не, това са последните възможности на автобуса. Последните! И тъкмо затуй той продължава с бясна скорост – докато в един момент, в един фатален момент, шофьорът незнайно защо?... – натиска рязко спирачката при скорост, напълно неизмерима… и става нещо страшно и неописуемо!...
При рязката промяна на скоростта доста от пътниците си разбиват главите – я в седалките, я в прозорците, я в дръжките. А тези, които са били прави, буквално се натръшкват на камара и биват смазани. Всички – от състояние на пълна безопасност – в състояние на пълна безпомощност! Само за секунди! След това шофьорът отпуска педала на спирачката и поема със скорост по-нормална, и постепенно излиза на равен път.
А от целия този батак се виждат здрави само няколко човека. И само дето са здрави! Те са толкова уплашени, че изобщо нямат сили за нищо. За разлика от шофьора, който не само че е с бодър дух (и може би лека рана по главата и охлузване по колената), но и който с нови сили продължава своя път, без да спира, гонейки разписание.
Иначе няма да бъде шофьор. Ще бъде пътник. Но той не би и могъл, щом е роден да бъде шофьор, знаещ много добре, че само на шофьорите им е дадено свише при такива случаи да остават почти невредими. Само на тях!
И може би човек трябва да е такъв, за да разбере – защо именно той е натиснал така рязко спирачка при такава изумителна скорост? Защо? Може би е имало препятствие по пътя (бил е повреден, минавали са хора или кола) – или може би затуй, че автобусът е бил прекалено пълен, трудно управляем и за миг шофьорът е изгубил равновесие и е можел да отиде в канавката…
А НАЙ-ДОБРЕ СЕ КАРАТ ПОЛУПРАЗНИ АВТОБУСИ.